Into The Wild

Има един филм "Into The Wild", гледайте го. Частица от него преживях през последните 48 часа. Сблъсъкът със самотата и с природата е потресаващ за тези, които могат да го видят и почувстват в пълнота. И може би не съм от тях, но ще споделя онова, което ме трогна.

Природата ти дава красотата си без значение кой си и какво вършиш, дава ти и суровостта си без значение дали си я заслужил. Пред нея не можеш да се докажеш, да се представиш кой си, да й се разсърдиш, да я обвиниш за нещо. Не можеш да й обърнеш гръб, защото тя е навсякъде, като сянката ти, като теб самия. Също като другия силен сблъсък - между теб и теб, срещата със самотата, от която тук няма бягство. Срещата със спомените и болките ти, които иначе умело можеш да прикриваш с ангажименти, разнообразяване, срещи с хора и приключения. Природата и усамотението те карат да забравиш кой си, какво и защо правиш, забравяш навици, начинът, по който се държиш и изглеждаш. Забравяш за времена и часовници, за "трябва", "ще", "искам". Няма случки, няма възможност за смяна на една дейност с друга, няма и желание за това. Няма и скука, няма и безвремие, защото преживяването вътре и около теб е интензивно и те обзема.

Накрая се чудиш какво значи всичко това? Сънувал ли си, или всичко останало е било сън? Както в познатия ми дзен коан за пеперудата, казан накратко - сънувах ли, че съм пеперуда или пеперудата сега сънува, че е мен? Какво общо имам аз със себе си - нищо, сам сред природата аз оставам нищо, сливам се, нямам черти, особености, качества, призвание. Просто оставам и ставам част от нея. И гледам както нея, така и бушуващите си мисли, чужди мисли - на човек от друго измерение, от града, откъснат от себе си и света. Този човек е потънал в представите за себе си, ежедневието и желанията си. Той разбира сложността, но не разбира простотата. Чувства емоциите на деня, но остава безчувствен за своите собствени. И аз ли съм този човек, едва ли... може би...